Щастлив съм ... толкова дълго, колкото ти си с мен

Резюме : Едно момиче е изхвърлено от вълните на съвсем непознато място за нея. Не помни нищо за миналото си, дори й името си. Единственото, което знае за себе си е че е носила един медальон, на който има буквите : К, К и А.

В главните роли:
Odette Yustman - Анна
Robert Pattinson - Уилям
Rose McGowan - Джейми
Demi Lavato - Мария
Dustin Milligan - Крис

Второстепенни роли:
Matthew Perry - Дарил


По-нататък може да слагам й нови.

Нямам търпение да го видя

Удар. И още един. Удрях се в скалите и отново попадах във водата. За миг пак изгубих съзнание. Беше дълбоко и студено...студът. Бях замръзнала. Имах чувството, че съм във водата от дни. Защо не умирах? Защо не се ударех по-лошо в скалата, за да загубя съзнание? Защо не потънех и не ми свършваше и последната капчица въздух вече? Защо не умирах? Не бях ли заслужила да си умра спокойно.

Ох. Нов удар. Този път в главата и изведнъж се отпуснах. Стана ми малко по-топло и реших да се отдам на усещането, пък било й то смъртта. Изведнъж се замаях и очите ми се замъглиха. И в този моммент не усещах нищо, освен желанието за смърт. Да ме избави от тази вода. И от проклетите скали. Затова се отпуснах още и затворих очи.

-Нагълтала е много вода. - чух един слаб глас. Много странно. Бях сигурна, че съм потънала. И то от преди няколко часа. Може би вече бях в горе. Не знаех, че ще е толкова шумно там.
-Кой нормален човек ще реши да плува в океана по време на ожесточена буря?!. - се чудеше друг по-силен.
-Хайде да я вдигнем от тук и да я закараме в болницата.
-Не можем. Може да си е ударила гърба при удрянето във скалите.
-Не знам. - се обади другият. Опитах се да отворя очи. Първоначално всичко беше замъглено и бяло. Рая?
-Идва в съзнание. - това беше момчето със слабият глас. Когато погледнах към него забелязах, че е доста висок. Пак се огледах. До него стоеше един доста по-нисък и намусен.
-Ааауу! - едва успях да изкрещя от удара по гърба. Едва сега забелязах момчето зад мен или върху мен. Забелязах също, че съм просната на кея.
-Извинявай! - каза той. - Но трябва да изкараме водата от теб по някакъв начин. - И тогава забелязах, че цялата съм подгизнала и от мен продължава да се излива нова струя вода.
-Какъв късмет! - измърморих кисело аз.
-Ами да късмет е че оцеляла в тази буря. - обади се онзи слабия и висок младеж.

Опитах се да се изправя, но единственото, което можех да постигна беше падане отново във водата. Какъв късмет! думата оттекна в главата ми.
Тогава момчето, което беше стояло зад мен до сега се гмурна с такава голяма сила. Настигна ме във водата за секунди и ме преклещи в смразяваща прегръдка, за да не ме изпусне, защото бурята пак се надигаше и връхлетя с гръм и трясък.Вълните пак ни понесоха навътре и навътре. Какъв късмет! Момчето до мен се съпротивляваше ожесточено и почти доплува до повърхността, когато водата пак ни засмука. Сигурно не му се умираше, за разлика от мен. Може би имаше при кого да се прибере. ЧАКАЙ МАЛКО! Имали при кого да отида? Ооо. КОЯ СЪМ АЗ?!?! Замръзнах така. Той май забеляза и ме прегърна по-силно. Сигурно си помисли, че е от водата и заплува по-силно. Още деин опит и с невероятна сила ни изкара на брега.
-Добре ли си? - попита ме той все така задъхан.
-Нннезна...м. - прошепнах аз и цяла струя вода излезе от устата ми.
-Ще се оправиш! - каза той и подаде ръката си напред. - Уилям. Приятно ми е!

- И на мен! - казах аз и добре че дотичаха приятелите му преди да ме попита неизбежният въпрос - Име?
- Каква буря само. - се обади ниският.
- Да влизаме вътре. - предложи виският и момчето, което ме бе спасило ме вдигна на ръце и се запътихме към една порутена колибка. Вътре беше пълно с дъски за сърфиране, плувни очила и шнорхели. Няколко плувни костюма и един диван. Той ме положи там и седна накрая.
- Къде сме? - попитах аз озадачена.
- В Спасителната къщичка на град Маями. - каза и ми се усмихна слабото и високо момче. - Приятно ми е! Казвам се Крис, а това в другата стая е Дарил.
- Крис! Има теч в другата стая! - извика го пълничкият явно от някакво друга стая. Пак се спасих от името. Реших да не се издавам и затова завързах разговор с Уил.
- Та, спасител ли си?
- Не. Просто минавах оттук да се видя с Крис. Стар приятел ми е. И тогава те видяхме там на кея. - каза той и го посочи през прозореца. - Ти не дишаше от всичката тази вода и се наложи да помогна.
- Аха. - му отвърнах единствено аз.
- Не ми спомена нещо? - направих се че незная за какво говори и го изгледах въпросително. Няма ли някой спасител да ме спасеше сега?! - Името ти?!
- Ааа. Името ли? Ами ...
- Уил, ела да помогнеш малко! - нареди Крис от другата стая. Отдъхнах си когато напусна стаята. Какво щях да му кажа?! А на себе си какво щях да кажа?! И тогава сложих ръка под гърлото си по навик. И напипах синджир от много финна материя. Проследих го и накрая открих медальон. Имаше инициали К, К и най долу А. Може би А бях аз. Незнам. Отворих го. Вътре имаше перличка. Беше малка и бяла. Беше съвършена. Също като целият медальон. Но бях уморена и не ми се правеха изводи. Облегнах се и заспах. Щях да дочакам сутринта за нови открития.

Много ти е яко за ся

Мерси
Утре ще напиша й втори епизод.

добре

Много е як

Да,невероятен е

Съупер е!

Благодаря на всички които ме подкрепят!

Събудих се отпочинала. Изтегнах се хубавичко и се загледах наоколо. Не беше същото място на което бях преди да заспя. Странно! Беше съвсем различно! Преличаше на стая от къща. Беше спалня по-точно. Лежах в същите дрехи от вчера върху меко легло с пухени възглавници. Пред мен се разкриваше прозорец, който ми даде да разбера, че днес също ще има буря. Беше тъмно и облачно.
Стените бяха бели. Имаше един голям гардероб и малка масичка от другата страна. Върху нея имаше един медальон, който веднага разпознах. Беше същият с който бях вчера. Този с перличката и инициалите. Надигнах се от леглото и се запътих към масичката. Взех го в ръце и си припомних колко фин беше синджирът. А сърчицето беше изключително красиво. Отново го отворих и видях нежната перличка, която се подаваше. Беше съвършенна.
- Станала си! - каза един глас зад мен и аз инстиктивно подскочих.
- Уплаши ме! - отвърнах му аз, опитваща да възстановя нормалното си дишане.
- Съжалявам! - извини се момчето. Беше Уил. Този който, ме спаси вчера. - Как спа?
- А ...добре! Ъм ...къде съм?
- В къщата ми. Не я посещавам често, но когато минавам от тук си казвам защо пък не. А й ни изритаха от къщата на спасителите. - при последните думи той се усмихна развеселено на някаква шега, която очевидно не бях разбрала. - А и вчера нищо не ми каза. Помниш ли? - придадох си вид че нямам представа за какво говори, но той явно забеляза това мое начинание и реши да попита направо. - Името ти?
- Ааа. Името ми ли? - боже мили какво щях да му кажа. - Ами ... - чудех се аз и погледнах към медальона. Бях почти сигурна че А-то ще е мое.
- Не си спомняш ли? - ме прониза той. Аз не отговорих. - Нормално е! На всеки претърпял това би забравил. На медальона има инициали. Може някой от тях да е твоят. Може би А-то. - откъде знаеше че е А-то.
- Да може би. - смотолевих аз.
- Какво ще кажеш за Анна? Отива ти! - каза той като ме погледна преценяващо.
- Анна! - казах аз и се замислих. - Защо пък не! Добре, Анна тогава!
- Добре, Ани. Гладна ли си?
- Не! - излъгах аз, но корема очевидно ме издаде. После щях да се разправям с него.
- Хайде! - каза той и ме поведе за ръката към другата стая. Имаше малка маса, а върху нея много храна. - Бон Апети.
- Ти няма ли да закусваш? - запитах го объркана аз.
- Аз вече закусвах. - каза той с горчива нотка в гласа.
- Добре! - отвърнах аз и заровичках с лъжица овесената каша пред мен. Беше приготвил храна като за цяла армия, но мислех да се задоволя с това.
През цялото време докато дъвчех и се опитвах да преглъщам той беше вперил очи в мен. Дори ми стана неодобно и на няколко пъти се задавих. Той се подсмихваше но нищо не казваше.

Супер

Много е готин филма. Страшно ме кефят описанията и има актриса с почти същото име като моето страшно яко филмче Галя. Браво.

Много як филм

Радвам се че ви харесва!

Да як е

ПРОДЪЛЖЕНИЕ СЛЕД РЕКЛАМИТЕ


След закуската той ме изведе навън да си купянякакви дрехи. Единстените, които бяха пристигнали с мен - бяха тези на гърба ми. Състояха се от бяла, разкъсана откъм гърба копринена блуза и сиви панталони, които може би са били до глезените, но сега дори не достигаха колената ми. Преди да излезем той ми даде някакви дрехи от преди години на неговата сестра. Бяха ми почти по мярка. Явно ръцете ми бяха по-дълги от нейните, защото ръцете ми излизаха от ръкавите с поне 10 сантиметра. Панталоните вече ми бяха по мярка. Чувствах се удобно в тях. Сигурно и в предишният ми живот съм обичала такива.
В предишният ми живот ... Каква ли съм била? Имала ли съм близки? Приятелки? ... Толкова много въпроси имаше в главата ми. Въпроси на които не можех да отговоря. Странното беше че нищо от това не ми навяваше спомени от миналото. Обикновенно мисля че така става. Имам предвид виждаш самолет и някак си спомняш че си бил пилот, нали?! Защо аз не можех?!
Уилям ме заведе в голям магазин за маркови дрехи. Под маркови можете да разберете "златни цени". Все едно не купуваш дрехи, а злато! Бяха непосилни и затова отхвърлях всичко, което ми предложеше. Може й да е богат или там каквото е, но нямах правото да го карам да харчи толкова за мен. Та коя бях аз за него? Някоя непозната.
- Май нищо не можахме да ти харесаме тук, а? - подхвърли той, но погледна към мен за да е сигурен че няма да възразя.
- Май си прав! - придадох си невинен вид. - Мисля че този магазин не е за мен! Какво ще кажеш да посетим някой, в който има по-обикновени дрехи. А не като за прием! Какво ще кажеш? - под "обикновени" имах предвид евтини.
- Добре! - каза най накрая предавайки се.
Поведе ме през площада и въпреки да ми разправят че бил равен и т.н. не им вярвам. Спънах се поне 10 пъти и цях да падна единият от тях, ако Уил не ме бе задържал. Но вкрая на краищата стигнахме сравнимо невредими.
Ето това беше моят магазин - продавачката беше мила и любезна, дрехите - удобни и на приемливи цени и обстановкатабеше по-различна някакси. Харесах си няколко блузи и 3-4 панталона и си излезнахме.
Когато се прибрахме в къщата той съобщи възторжено:
- Заповядай! - подаде ми голяма квадратна кутия с панделка отгоре. - За теб е! Довечера можем да отскочим до един ресторант на ъгъла и ... от тези дрехи, които купихме няма подходящи.
- Ооо! Аз ... благодаря! - усмихнах му се.
- Е, аз ще те оставя да се приготвиш! - добави и излезна от стаята предоставяйки ми около два часа.
Първо реших да се изкъпя и да изхвърля старите си дрехи, като още веднъж бръкнах в джобовете за да съм сигурна че не съм пропуснала да извадя нещо съществено важно за миналият ми живот. Когатосе уверих пъхнах дрехите в кофата и чистата хавлия от стола, на която по-рано днес Уил я бе сложил. Влезнах в банята и започнах да разплитам косатаси с глебена, за да мога все някакси да я измия. От това мерене беше станала на нищо. Когато приключих се шмугнах под душа и пустнах топлата струя. Скоро вече бях готова и сложих хавлията. Когато да влизам в стаята Уил беше там и оставяше още една кутия и един сравнително малък несисер. Когато ме видя си закри очите и все да се извинява:
- Съжелявам! Наистина нямах представа че ... Ъм да съжалявам!
- Ъм ... няма нищо. А какво е това? - попитах посочвайки нещата, които бе донесъл.
Въпреки че не виждаше от ръката си той отговори:
- Кутия с обувки. Те ... ъм мисля че ще се впишат с роклята. А куфарчето - това са нещата на Джейми. Имам предвид новите фийби, ластици, диадеми и т.н. които така й не използва.
- О! Благодаря отново!
- Няма за какво уверявам те! Аз .. ъъ .. ще отивам да се облека.
- Добре!
Той излезна без да отваря очи. Какъв джентълмен. Беше различен и то много. Имаше нещо в него, което го правеше някакси тайнствен ...

Много готин филм

Мерси

Искам продължениееееееее

Ще го имаш след един-два дена докато ми дойде музата

Да много е як

Хей много е якичко доста ми хареса